Българският народ е уморен ! Смачкан, изцеден, оставен по течението. Които можеше си обра крушите и си тръгна. Някога този народ е вдигал въстания, дори с противоречията помежду си още тогава, обаче днес вдигна рамене… не защото не му пука, а защото твърде дълго му пукаше и никой не го чу. Години наред ни учеха да мълчим, по собствено желание, и да не се набиваме на очи, просто защото няма смисъл. Да сме „по-тихи“, „по-разбрани“, „по-удобни“. И постепенно бунтът се превърна в мрънкане, а гордостта – в меланхолия, гайдата в усмивка от старите ленти.
Днес България е пълна с хора, които знаят, че нещо не е наред, но не знаят откъде да започнат. Всеки е в своя си филм – кредити, сметки, оцеляване. Системата работи така: докато си зает да свръзваш двата края, нямаш фокус и енергия да се попиташ кой всъщност ти реже въжето, защото така или ,иначе си седнал вече на стола му от умора. Моралът е лукс, а истината е неудобна подробност, позната само на ‘’отшелниците’’ вече. Най-страшното не е бедността, а примирението. Това „няма смисъл, защото никой не ме слуша’’.
Но ако се вгледаш по-дълбоко, ще видиш, че искрата още тлее, но е някъде из под цялата злоба, мъка и огорчение. В очите на хора, които не искат да заминат, а да останат и да се борят. В хората, които не вярват на заучени лъжи и не приемат „така е било винаги“. В онези, които отказват да продават гласа си, честта си и своето утре за някакви дребни..
Да си вършиш работата читаво, без да хитруваш. Да не се правиш на тарикат за сметка на другия. Малки неща, които изглеждат несериозни, но пък от значение, ако станат социална норма.
Никой няма да ни спаси. Нито Европа, нито някакъв „силен лидер“, нито поредното обещание. Ако ще има възраждане, то ще е отвътре. България не е загубена кауза. Тя просто чака да си спомним кои сме – и да спрем да се държим като победени и най -вече да спрем да се борим с ближния си.
Автор -Демян Величков.
